Израснах в окуражена самота,
да гоня неразрушимата светлина.
Вървях в права посока,
критерии нямах, съдбата жестока!
Нарязах с меч всички мъки,
изправих се с чест и над тях,
изкупих нечий друг грях.
Понякога бях пред бесилото бяло,
където човека го държи здраво,
диваци зажаднели за бой,
той ще е моя духовен порой.
Не се срамувам от себе си,
пак ще развявам флаг на далече,
пак ще проклинам, детето което беше...
Все нещо в миналото ме дебне
припомня ми, че са далече.
А всъщност разтварят се картини,
звукове, оживени благини...
Мълчанието мое, не ми беше враг,
чуждите си мислеха, че си глупак!
Децата не можеха да спят
в затвора свой, ще се врекат.
Израснах в малко смях
нямаше звън, а страшен обрат,
ти си чуждият плах враг!
Мълчаха много детски очи,
нощем късно душата скимти,
реват, суровите им лица,
свирепо е да бъдеш сама.
Звездичката се показва за миг,
гласът и с вълшебен лик,
сгрява моя молещ вик!

Диана Ахмакова
П.с Израснах в дом за сираци в първите седем години...